Анархизмът в Гърция
декември 2007
Еволюцията на анархизма в Гърция показва поредица от исторически парадокси, които се дължат както на оскъдното историческо отразяване на събитията, така и на изкривяването или направо бъркането на историческите факти поради идеологически отклонения. Също така е много трудно да се проследят връзките на многобройните анархистки организации и групи по интереси в Гърция, тъй като много често те държат да останат анонимни. Важно е да се отбележи, че анархистите в Гърция излизат на повърхността в удобен момент, покриват известна идеологическа празнота в гръцката обществена и политическа сцена, но движението се характеризира с множество идейни тежнения и по-прикрити или по-явни разногласия. Въпреки това в няколко броя ще се опитаме да представим пъстрата мозайка на безвластническите движения на южните ни съседи, които имат както сходства и паралели с историята на анархизма в нашата страна, така и много своеобразни и твърде различни пътища към общата ни цел.
Корени и история
Ако си позволим да прескочим значението на стоика Зенон, който за мнозина изследователи, включително за Кропоткин, е най-видният изразител на анархисткия идеал от античната епоха, то първите безвластнически текстове в Гърция са публикувани към 1860 г.
Именно през този период се организират и първите анархистки акции в Атина. Доста неща са написани и публикувани от анархистите по това време и повечето от тези материали са дълбоко повлияни от дейността на европейските анархистки групи и организации. Всъщност гръцкият анархизъм се появява за първи път именно през последната четвърт на 19 век като резултат от тежките икономически и социални условия, от бедността и зависимостта на страната от европейския капитал, но също така и като следствие от проникването на революционни и радикални идеи от европейските страни.
Емануил Дадаоглу, търговец от Смирна, е може би един от първите влезли в досег с анархистките идеи по време на контактите си с италианските политически бежанци, пристигащи в Патра през 1849 година, спасявайки се от войната на двете Сицилии. Заедно с италианския анархист Амилкаре Киприани, основател на „Демократичния клуб”, двамата създават група и участват в революцията срещу крал Отон през 1862 година. Известно е, че двамата са построили барикада в района на Капникарея. От 1864 до 1867 година Дадаоглу живее в в района на Неапол, Италия и става член на Международната работническа асоциация, известна днес като Първия Интернационал. По това време Дадаоглу е последовател на идеите на Михаил Бакунин. Тогава се запознава с Мария Пантази, която практикува проституция и се превръща в негова дългогодишна спътница в живота. В края на 60-те години на 19 век, Дадаоглу се завръща в Гърция и през 1870 година умира. След неговата смърт Мария Пантази напуска Гърция и намира смъртта си заедно с хилядите други участници в Парижката комуна, покосени от роялистката гвардия.
Първата анрахистка публикация в Гърция може да бъде открита във всекиденвника „Светлина”, брой 334 от 3 септември 1861. Това е всъщност заглавната страница на вестника, а самият материал е озаглавен „Анархия”, част А, от анонимен автор. Всички вестници са конфискувани няколко часа след тяхната поява, следва жесток полицейски обиск, а собственикът на вестника е принуден да заклейми материала, поради което част Б остава непубликувана.
Няколко други движения могат да бъдат открити в Гърция през това време, като това на Йонийските острови, свързано с имената на поета и учения Микелис Ямвликсос (1844-1917) и Николаос (Никос) Конеменос (1832-1907). Ямвликсос учи в Берн, Швейцария, където се запознава с Михаил Бакунин и Пьотр Кропоткин, а след това се завръща в Кефалония, откъдето е родом. Той успява да публикува няколко материала.
Конеменос, който живее на остров Корфу, е един от първите в Гърция, използвали термина „комунизъм” и също така един от първите, започнали да говорят за правата на жените. През 1893 година той публикува книга на италиански, озаглавена Ladri ed omicidi (Крадци и убийци). Наскоро другарите от Гърция успяха да издадат подробна биография на Конеменос, която може да бъде намерена в броя на „Елефтериака кроника” (Безвластническа хроника) от ноември 2006.
Гръцкото анархистко движение започва да се развива интензивно по време на диктатурата на гръцката военна хунта, която управлява от 1967 до 1974 година. През 1973 г. първите гръцки анархисти след Втората световна война са сред главните действащи лица в студентското движение против хунтата. Анархисткото движение реално започва през този период и затова носи и своите отрицателни и положителни страни. Гръцките анархисти, след събитията от май 1968 г. във Франция, както и италианското автономистко движение опонират на анархо-синдикализма, като отстояват идеята за пряка класова война, изразена в улични боеве с полицията. По това време те са повлияни от класическия анархизъм на Бакунин и Кропоткин от една страна, но и от идеите на Ситуационисткия интернационал и автономисткия (антийерархичен) марксизъм от друга.
Гръцкото анархистко и автономистко движение става истински силно в края на 70-те години на 20 век, когато много хора от крайнолевите партии (които са доста силни след падането на хунтата) напускат своите политически партии или групи, разочаровани от авторитарността и централизма в тях, и намират себе си в безвластническите автономистки и анархистки организации.
Анархистите в Гърция избягват често да се наричат анархо-комунисти, за да не ги бъркат с Гръцката комунистическа партия, която от край време е явен и често жесток враг на безвластниците. Пример за това е анархисткото издателство „Διεθνείς Βιβλιοθήκη” („Международна библиотека”), което съществува от 1972 г. (още преди падането на хунтата), което публикува различни чужди книги и списания. В преводите на различните материали думата „комунизъм” винаги се заменя с „антиавторитаризъм”. Това е доста лошо решение, защото например организация като „Комунистическо движение” никога не е била комунистическа и още по-малко пък анархистка или либертарна.
През ноември 1973 г. група анархисти взема участие в народното въстание и окупирането на Политехническото училище в Атина, при което хунтата разстрелва мнозина студенти.
От 1974 г., когато пада военната диктатура, анархистките групи се появяват отново, но без да има яснота за конкретните тенденции, като преобладава смес от идеи и практики, повлияни от ситуационистите, събитията от 1968 г. във Франция, контракултурните движения от края на 60-те години и идеи от почти всички исторически тенденции в анархизма.
Голямото мнозинство от ангажираните в анархисткото движение хора по това време са студенти и ученици от гимназиите, както и малко на брой работнически групи, като „Групата на анархистките съвети” и „Групата на анархосиндикалистите”, които освен няколко листовки, малки брошури и ограничени акции, не оставят някаква традиция или перспектива.
Трябва да се отбележи също, че от падането на диктатурата до края на 70-те има много малко анархисти, които участват в опитите да се създаде автономно (независимо от политическите партии) работническо движение чрез формирането на базови съюзи във фабриките и няколкото работнически стачки извън традициите на официалните профсъюзи. Гръцката комунистическа партия (ГКП) успява да унищожи тези няколко опита, благодарение на своите силни структури в работническото движение по това време.
Това е причината за разочарованието на първата вълна гръцки анархисти и мнозинството от тях напускат движението постепенно, когато по същото време е сформирано от ПАСОК и първото социалистическо правителство на Гърция през 1980 година с подкрепата на Комунистическата партия. С това се слага практически край на „социалната война” от 70-те години.
Нова вълна от млади анархисти, много по–агресивни и революционно настроени от първото поколение, се появява в началото на 80-те. Някои изследователи дори твърдят, че именно от това поколение анархисти по-късно някои влизат в различни неанархистки крайнолеви терористични групи като например Революционната терористична организация „17 ноември”.
През годините 1982–1983 има опит да бъде създадена анархистка федерация на основата на синтеза (обединение на различните анархистки тенденции), но това остава по-скоро опит за критика на положението в страната, отколкото нещо практично с перспектива за бъдещето. Дотогава „Организационната платформа на всеобщия съюз на анархистите” на Аршинов не е преведена на гръцки. Преведена е единствено първата реакция на Енрико Малатеста относно тази програма. Преведена е и публикувана в първия брой на анархисткото списание „μαύρος ήλιος” („Черно слънце”) под името „Анархистка програма”.
През 80-те години са създадени няколко анархокомунистически групи. Най-известната от тях е „Група на анархокомунистите от Нова Смирна” – един от бедните квартали в южна Атина, населен с потомци на бежанци от Мала Азия), която работи заедно с анархисткото издателство и книжарница „Ελεύθερος Τύπος” („Свободна преса”) и други в издването на сипсанието „Анархос”. Тази група публикува много листовки и участва в различни акции главно в своя собствен район и в централна Атина. Идеологически те са ориентирани към анархисткия комунизъм на Пьотр Кропоткин и идеите на Мъри Букчин.
Списанието „Анархос” в своя втори брой също декларира чиста анархокомунистическа позиция. То издава 5 броя между ноември 1983 и декември 1986 г.
През ноември 1987 г. някои от участниците в гореспоменатото списание, заедно с членове на Групата на анархокомунистите от Нова Смирна, започват издаването на бюлетин наречен „εκτροπή” („Диверсия”) с подзаглавие „За освобождаване на желанието. За анархокомунистическа перспектива”. От този бюлетин обаче е публикуван само един брой.
През 1986 г. се появява още една група ”Анархокомунистическа група на Ано Лиосия” – едно от крайно бедните работнически предградия в западна Атина. Фактически групата се състои от трима братя, които работят в строителството и са имали минали контакти или са били членове на Комунистическата партия. Те успяват да публикуват малък ксерокопиран бюлетин наречен „Αυτόνομη Δράση” (”Автономно действие”) и по същото време публикува листовки, плакати и други безвластнически материали. По-късно те си сътрудничат с анархистките, но не и анархокомунистически кръгове от други части на Атина и всички заедно публикуват „Автономно действие” като списание с повече читатели. Те успяват да издадат 5 броя в периода 1988–1991 г.
През годините анархисткото движение в Гърция (което не е само анархокомунистическо, тъй като разгледаните по-горе групи са само от това направление) като цяло се активизира. През 1985 и 1986 почти всеки ден се организират демонстрации и сблъсъци с полицията. Старият бохемски квартал на Атина „Екзархия” се превръща в център на анархистката дейност (такъв и до ден днешен) със своя специфична култура (за това ще пишем по-подробно в следващите броеве). През този период са убити анархистите Михалис Калтезас (1970–1985, само на 15 години) и Христос Цоцувис (? – 1985) и техните убийства предизвикват яростни бунтове в Атина и Солун. След убийството на полицай в Солун и окупацията на Химическия университет в Атина социалното напрежение в цялата страна отново избухва, но същевременно се ожесточават и репресиите срещу анархистите. Въпреки това анархисткото движение просъществува и продължава да организира демонстрации с хиляди участници, най-вече в Атина. Своеобразен пик в дейността на анархисткото движение през 80-те години е атаката на хотел „Каравела”, където се провежда конференция на крайнодесни европейски политически партии (между присъстващите е и Жан-Мари льо Пен) по време на анархистка демонстрация, а също така и публичното изгаряне на гръцкия национален флаг в центъра на Атина, като израз на съпротива срещу участието на националистически организации от Гърция в тази конференция.
С това дейността на непримиримото поколение гръцки анархисти от 80-те години започва постепенно да отшумява и дава път на нова вълна млади анархисти, които ясно заявяват своето присъствие и цели пред обществеността през лятото на 1991 г. в разгара на студентските и ученически бунтове.
Въпреки сериозната убеденост и честите позовавания на анархокомунизма и други подобни идеи, тези групи не се самоидентифицират с историческия документ „Организационна платформа на всеобщия съюз на анархистите” и според Федерацията на анархистите от Гърция не могат да бъдат идентифицирани като „чисти” анархокомунисти.
През 2002 г. един от бъдещите членове на Федерацията Димитри или Джеймс Сотрос превежда за първи път „Организационната платформа ва Всеобщия съюз на анархистите” на гръцки, но не я публикува веднага. През август същата година, заедно с другар от Пирея, решава да издаде отделна брошура с предговор, написан от втория другар. Тази дейност в крайна сметка се превръща в това, което е известно като „Федерация на анархиситите от Западна Гърция (която в момента се нарича Федерация на анархистите в Гърция). Те най-накрая издават „Платформата”, заедно с критиките, реакциите и въпросите от Малатеста, Махно, Аршинов и други. Този превод се превръща в книга, издадена през 2004 година.
Федерацията на анархистите от западна Гърция е създадена през август 2003. В нея членуват хора от градове в западна Гърция като Нафпактос, Дистомо, Агринио, Арта и Янина. Те имат също контакти в Атина и други градове. Повечето от членовете на федерацията сформират през годините Федерация на анархистите от Гърция (ФАГ), тъй като организацията се разраства. В Янина членове на ФАГ формират група, наречена „Щедрост” – това е анархистка студентска група и местна секция на „Антиавторитарно движение”.
ФАГ започва своята дейност главно на местно ниво, където повечето нейни членове живеят, работят и учат. Федерацията публикува своята обстойна брошура, която използва в борбата на местните хора от Астакос срещу рибопроизводителната индустрия, която довежда района до икономическа, социална и екологична катастрофа. Тази акция е до голяма степен е успешна – много местни хора я възприемат положително. Листовките, издадени от ФАГ, са написани на разбираем, прост език. Членове на ФАГ в Агринио откриват офис там, а други, в Патра, започват издаването на анархистки архив и също така започват местен бюлетин наречен „Мавра грамата” (Черни букви).
ESE (Безвластнически синдикален съюз) е единственият опит в съвременна Гърция за съдаване на анархосиндикалистко движение. Той е създаден през есента на 2003 година в Атина като анархосиндикалистка организация с амбициите да разпространи някои въпроси и идеи сред гръцкото работническо движение. В момента групата се състои от малки групи в Атина, Парос, Родос и Трикала и се опитва да установи контакти с подобни организации от други страни. Но съюзът симпатизира не на Международната работническа асоциация, а на International libertarian solidarity (Международна безвластническа солидарност), интернационал, считан от МРА за реформистки. Някои от неговите членове симпатизират също и на „Платформата” на Махно и Аршинов.
Антиавторитарно движение (трябва да се прави разлика между цялото наименование „Анархистко и антиавторитарно движение в Гърция” и конкретната организация „Антиавторитарно движение”, което на гръцки се изписва различно) е създадено през 2002 година с основна идея да подготви и участва в протестите срещу срещата на Европейския съюз през юни 2003 година в Солун. Подкрепени от близкото сътрудничество на групи и отделни личности от цяла Гърция, Антиавторитарно движение развива модела на децентрализацията, публикува своите възгледи, издава месечното издание „Вавилония”, участва в повечето от протестните събития, предшествали срещата на върха на ЕС, организира седмица на събития в Солун в окупирания Теологически факултет и подготвя присъствието на хиляди демонстранти на същото място. Най-накрая организаторите на протестите успяват да проникнат в „червената зона” в Мармарас и да организират протестите по улиците на Солун на следващия ден. След 2 години интензивна подготовка за срещата на ЕС повечето от участниците, които идват от различни анархистки и антиавторитарни групи”, решават да продължат дейността на Антиавторитарно движение като синтетична мрежа от групи във всички градове на Гърция, обединена от няколко основни принципа:
• антиавторитарен характер на групите в техния обхват на дейност и рамки на мислене;
• пряка демокрация в начина на взимане на решения;
• отказ от приемане на всякаква форма на власт;
В този смисъл Антиавторитарно движение е отворена мрежа от събрания, която може да приеме в своите структури хора и групи с различни идеолигически и организационни виждания, стига да приемат горните 3 принципа-минимум. •
(следва)
No comments:
Post a Comment